"Българският народ желае мира, ала той е готов да грабне
пушката всеки момент и да действа с ножа така добре,
както с ралото, защото той знае, че не сме ние, които можем да
наложим мира или войната. Той не се приспива от отровите на
ония, които се стараят да го убедят, че друг ще ни гарантира
мира, защото знае, че друг ще бъде господарят, а ние слугите; защото знае от турско време, че само робът не служи в казарма, че
само робът е изключен от войската, че само заради робите други
се сражават.“
Из речта на ген. Даскалов,
произнесена на паметника
на ген. Тошев
Винаги съм вярвал, че в българския език има място за подобна дума.
Да „преживееш“, описва сблъсъка ти с нещо съдбовно, което преодоляваш, за да дишаш отново. Поставяме акцента върху това, че сме
останали живи, и то е най-важното. Но в подобна тежка битка неминуемо и губиш. Част от теб умира и трябва да има дума, която
да разкаже за тази смърт. Която да є отдаде почит. Да помниш,
че парче душа е откъснато и погребано на мястото на кървавия
сблъсък за оцеляване. Ако тази дума съществуваше, може би все още
щяхме да знаем имената на онези, които напоиха земята с кръвта
си, за да ни има. Българският народ не преживя робство и войни.
Той ги преумря. А късовете душа, които бяха отскубнати от него,
днес лежат в пръстта, прегърнати от зелените шепи на родината, която сякаш угнетена, че сме ги забравили, бърза да ги покрие
и приласкае само за себе си. Да се погрижи за тях така, както те го
направиха за нея приживе. Преумрели сме, юнаци. Умряхте, за да живеем, но не живеем истински, без да помним как и защо умряхте. Защото ние сме писатели, лекари, инженери, земеделци, бащи, съпрузи,
синове... но преди всичко сме внуци на дядовците си. Полски цветя,
поникнали върху земя, напоена с повече кръв, отколкото дъждове.
Но-мадъ
Именно това е началото на най-новата книга на Михайл No-Mad Кунчев "Юнаци, лека нощ!". Историята ни е пълна с личности, които считаме за герои. И те са такива! Историята ни е пълна с хора, отдали живота си за това, ние да живеем в свободна държава, да имаме права, да се гордеем с тях и постъпките им. Но дали след 100 години, нашите наследици ще имат с какво да се гордеят? Нашият отговор е ДА! Да, защото нашата мила България продължава въпреки всичко да ражда деца, които да бъдат на първо място ХОРА! Авторът на тази книга е именно такъв. Преди три години документалистът и писател Михаил NOMAD Кунчев открива изоставения гроб на генерал Стефан Тошев. Тогава дори не подозира, че решението му да се погрижи за него ще доведе до това днес заедно с неговите съмишленици да намират, почистват и възстановяват занемарените гробове на над сто български военни дейци. И продължават да го правят и днес. И да, правят го за ЧЕСТ И СЛАВА, но не за лична такава. А за ЧЕСТ И СЛАВА на ГЕРОИТЕ ни, защото те го заслужават! Не заслужават забрава, не заслужават да се сещаме за тях само на 3 Март, а всеки ден. Да помним уроците им, да следваме заветите им, особено сега, когато те са толкова актуални.
„Юнаци, лека нощ“ не ни представя само мъжките примери от миналото, а ги търси и в настоящето. Кунчев проследява бойния път на един съвременен български командос и неговото куче Божурка, начело на отряд американски морски пехотинци, дълбоко в най-враждебната част на Афганистан – бастионът на талибаните, провинция Хелманд.
И ако и за вас, това заглавие предизвиква такъв интерес, поръчайте я!